Ориана Фалачи - нейната истина за исляма

Откъс от книгата на Фалачи „Корените на омразата. Моята истина за исляма“, която предсказва ислямската агресия

oriana_fallaci_213_2В книгата „Корените на омразата. Моята истина за исляма“ (издателство Сиела) са събрани 37 от най-знаковите есета и статии на Ориана Фалачи, публикувани в периода от 1960 до 2005 г. Сред тях ще откриете интервюта с последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави, с Ясер Арафат, Муамар Кадафи, аятолах Хомейни, Ариел Шарон, Мохамед Али. Тези текстове звучат днес още по-силно в свят, обхванат от страх, тероризъм и религиозни войни.

Ориана Фалачи умира от рак на белите дробове на 77 години заради заболяването, което получава, след като вдишва отровните изпарения на запалените от Саддам Хюсеин петролни кладенци. Тя е правила интервюта с терористи, тирани, пълководци и императори. Говорила е с войници на бойното поле и е летяла със самолет цистерна над Кувейт по време на Войната в залива. Тя е Ориана Фалачи – изключителен журналист, който предсказва ислямската агресия.

Една едва започнала война, 1960

Най-мъдрата жена, която срещнах по време на това пътуване – Раджкумари Амрит Каур, дъщеря на раджата на Капуртхала, шестнайсет години секретарка на Махатма Ганди и пет години затворничка в един от затворите на Делхи, веднъж ми каза, че всички жени по света са еднакви независимо от расата, климата или религията, тъй като природата на човека е една и съща, а светът все повече се превръща в еднакъв за всички: безцветен и неспособен да ни изненадва. В джунглата на Негри Сембилан се придвижват с велосипеди и шевните машини са с педали, в харемите на Йемен говорят по телефона, до статуите на Буда строят небостъргачи и фабрики за пепси-кола, между китайските джонки в Шао Кей Уан си подсвиркват песните на един италианец, наречен Модуньо, и почти навсякъде жените се стремят да имитират нашите грозни европейски дрехи, глупавите ни обувки на висок ток, абсурдното ни съперничество с мъжете – заради него стават полицаи или министри и се забавляват да стрелят с базука. И все пак, колкото и дрехи с френска кройка да се продадат в магазините на Токио, каквито и феминистки теории да бъдат скандирани на митингите в Бомбай, колкото и военни училища в Пекин или Анкара да отворят вратите си за тях, не е вярно, че всички жени по света са еднакви.

По време на това пътуване видях всякакви жени. Срещнах се с лишени от власт съпруги на махараджи, притежаващи и днес купища смарагди, заключени в кутии от слонова кост, които никоя социална реформа не би успяла да им отнеме, но видях и момичета от Хонконг, продаващи тялото и очарованието си на зажаднелите за екзотика европейци срещу десет долара. Видях жизнерадостни жени от оцелял малайски матриархат: общност, отдаваща на мъжете значение, не по-голямо от зрънце ориз, но също така и мюсюлманки, чийто живот струва по-малко от онзи на крава или камила. Видях жени, пилотиращи реактивни самолети в небето над Ескишехир, както и гейши в Киото, научаващи се още дванайсетгодишни да доставят удоволствие на богаташите в чайните. Видях принцеси в кимоно, дъщери на император, потомък на Слънцето – омъжени за банкови чиновници, получаващи четиридесет хиляди лири месечно; наблюдавах последните полинезийки в Хавай, които в сърцето на Тихия океан, вече с американско гражданство, мечтаят да направят кариера в Ню Йорк. Но никоя от тях не приличаше на другите.

По света има жени, живеещи и днес зад гъстата мъгла на булото, освен було то е и чаршаф, покриващ ги от главата до петите като покров: за да ги скрие от всеки, който не е съпруг, дете или слуга без плътска нужда. Този чаршаф, наричан пурда, бурка, пуши, куле или джелаба, има две дупки на височината на очите или пък гъста мрежичка, висока два и широка шест сантиметра, през тези дупки или мрежичка се виждат хората и небето: точно както през решетките на някой затвор. Затворът се простира от Атлантическия до Индийския океан и минава през Мароко, Алжир, Нигерия, Либия, Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Иран, Йордания, Саудитска Арабия, Афганистан, Пакистан, Индонезия: светът на исляма. И макар целият ислям да ври и кипи заради противопоставящия му се прогрес, отредените за жените правила са непоклатими от векове: мъжът е техен господар и повелител, а те са дотолкова безполезни създания, че когато се раждат, понякога дори не ги вписват в регистъра на населението. Често нямат фамилно име и лична карта, тъй като е забранено да ги фотографират, и никоя от тях не познава значението на онази странна дума, наричана на Запад любов. На мъжа, който я взема за съпруга, даже за една от съпругите си, жената бива продадена с договор, по същия начин се продава крава или камила, а тя не може да го избира или отхвърля, както и да го види преди той да влезе в спалнята и да я сграбчи: като малката булка без име, адрес или глас, която видях в Карачи в нощта на нейната сватба.

Бях пристигнала в Карачи, за да пиша за жените мюсюлманки. В десет вечерта се намирах в градината на хотел „Лъкжъри Бийч“, когато я видях. Отначало не проумях, че е жена, защото отдалече съвсем не изглеждаше такава: искам да кажа жена с лице, тяло, две ръце и два крака. Приличаше на бездушен предмет, на чуплив и безформен пакет, който облечените в бяло мъже изключително предпазливо водеха към изхода, сякаш се страхуваха да не го повредят. Зад пакета вървеше кръглолик младеж с гирлянда от цветя и сако от златиста дамаска, както и панталоните, тесни на бедрата и глезените според обичая на пакистанците и индийците.

(С познат пакистанец, учил в Кеймбридж, Ориана Фалачи успява да присъства на сватбата – б.р.)

Женихът се качи в първата кола. Беше свалил гирляндата от цветя, изглеждаше много млад и доволен. Придружителят ми обясни, че и той не познава булката, но е видял нейна фотография и се надява да му хареса. Ако пък се разочарова, лесно би могъл да се ожени за друга жена: пари не му липсват. Червеният пакет беше натоварен във втората кола, няколко жени седнаха до нея. Поканените, включително фотографът и аз, се настанихме в останалите коли. Пътувахме около половин час в тъмнината. После спряхме пред една модерна къща, още прясно боядисана, и всички слязохме, докато някой обикаляше с една коза около младоженеца, за да му пожелае благоденствие. Вътре в къщата почти липсваха мебели, както в повечето мюсюлмански къщи, навсякъде имаше рогозки. На първия етаж, сгушен върху една от рогозките и заобиколен от утешаващи го с тайнствени думи жени, се намираше пакетът: тоест младоженката.

Държеше главата си на коленете и най-накрая се разбираше, че е жена, тъй като от всичкото онова червено, инкрустирано със злато и сребро, се подаваха две крачета с лакирани в червено нокти, стъпалата боядисани също в червено. Между коленете висеше мъничка ръка, ноктите и дланта й – също в червено. Плачеше и при всяко хълцане раменете се повдигаха и се отпускаха като ридание на ранено животно. Така свита на земята изглеждаше много дребна, идваше ти да направиш нещо за нея, например да й помогнеш да избяга.

– Искате ли да я видите? – попита ме пакистанецът.
– Да, бих искала да я видя, ако не досаждам – отговорих.
– Че какво досаждане е това, тя е само една жена! – отвърна той.
После каза на жените да открият лицето на булката, за да го погледнем. Лице на дете, мургаво и силно гримирано, но толкова незряло, че тя изглеждаше като дете, гримирано като жена заради играта на възрастни. Казаха ми, че е петнайсетгодишна. Клепките й бяха стиснати, намазани със сребрист прах. Между дългите гъсти мигли бавно се прокрадваше една сълза.
– Кажете й, че няма смисъл да плаче – посъветва ме пакистанецът. – Била е в лицей и разбира английски.
Коленичих на рогозката и казах на момичето, че няма смисъл да плаче. Уверих я, че съм видяла младоженеца, той е красив и изглежда любезен.
Тя размърда устни, натежали от тъмното червило, изглеждаше, че иска да каже нещо, но не го каза. Затова пък се обърна към една от жените и прошепна няколко думи на пакистански.
– Какво каза? – попитах.
– Попита дали младоженецът наистина има любезен вид – преведе жената.
– Да, наистина изглежда много любезен – потвърдих. – Сигурна съм, че ще се влюби много във Вас и ще Ви обича силно.
Този път младоженката сякаш не ме разбра и пак прошепна нещо в ухото на същата жена. Отново я попитах какво е казала.
– Попита ме какво означава – обясни през смях жената, сякаш бях казала някаква смехория.
– Иска да каже, че той ще ти направи много деца – намеси се пакистанецът.
После се отдалечи, защото булката трябваше да отиде в спалнята, за да чака младоженеца.

Спалнята беше единствената напълно мебелирана стая в цялата къща. Леглото – застлано със сини чаршафи и червена атлазена кувертюра. По средата имаше американска кукла, от онези, които се купуват в магазините на веригата Мейсис за петнайсет долара. Младоженката, едва ли не вдигната на ръце и поставена близо до куклата, сякаш трябваше да си играе с нея. Свалиха тежкото було от нея и се видяха дрехите за тържеството: червен атлазен панталон и наметка от същия плат и цвят. Беше много красива и когато най-накрая повдигна подпухналите си клепачи, очите й също ми се сториха красиви: изпълнени с толкова примирение и боязън. Вече не плачеше, дори се усмихваше леко, но когато свекървата каза на всички жени да излязат и я остави сама в мрака, седнала на леглото да чака невидяния си досега съпруг, тя отново се разхълца.
Приглушени кратки хълцания, като на дете, което не разбира защо е било наказано, се долавяха откъм открехнатата врата: жените не им обръщаха внимание и насядали върху рогозката се смееха, докато по- хапваха ориз с къри.

– Изглежда много нещастна. Може би трябва да я успокоите – осмелих се да се намеся.
– О, не. Вече й казах всичко. И после, младоженките винаги са нещастни. Аз плаках три дни и нощи, когато се омъжих. На Запад нима не плачат? – отговори свекървата.
– Зависи. Понякога се случва да плачат дори когато са доволни и да се смеят въпреки недоволството си. На Запад е различно – казах.
– Защо е различно? – попитаха в хор.
– Защото обикновено жените избират за кого да се омъжат – отговорих. – На вас не би ли ви харесало да избирате съпруга си?
Бяха непринудени и лишени от предразсъдъци жени, дотолкова, че се оставиха да снимаме лицата им. Но посрещнаха въпроса ми с мълчание, сякаш изненадата беше скъсала гласните им струни. После отговориха вкупом:
– О, не!
– Защо? – попитах.
– Не Ви ли се струва, че ако жената избира съпруга си, това я поставя в много унизителна ситуация? – възкликна най-младата. – За да избира собствения си мъж, тя трябва да се разкрасява, да се прави на по-интересна, да го съблазнява с погледи и дърдорене. Това нито е достойно, нито прилично.
– Една моя приятелка от Лондон веднъж ми обясни как момичетата в Европа си търсят съпруг – добави друга. – Доколкото разбрах, полагат ужасни и често пъти безсмислени усилия. За да привлекат вниманието на мъжете, те винаги дават вид, че притежават качества, които им липсват, а когато мъжете ги забележат, продължават да се преструват, за да могат да се омъжат. После, вече като съпруги, най-накрая стават искрени и тогава бракът се разпада като гръм от ясно небе. Наистина ли е така?
– Понякога. Даже често. Но не винаги успяват да се омъжат.
– Наистина ли? И какво се случва тогава? – попитаха в хор.
– Нищо, продължават отначало, с някой друг.
– Ама как така! – възкликнаха невярващо. – На Запад може би не съществуват уговорени бракове?
– Някой път се случва. Даже има хора, които поместват обява във вестниците, други пък се обръщат към агенция…
– Но това е вулгарно! – възмути се момичето.
– Понякога обаче правят всичко сами и тогава го наричаме брак по любов – обясних.
– И тази любов трае цял живот?
– Невинаги, по-скоро е рядкост. Често пъти се уморяват и стигат до омраза помежду си.
– Колко абсурдно! – намеси се свекървата. – Защо им трябва да се обичат или мразят?
– Имате вид на човек, получил добър урок – посрещна ме пакистанецът, когато се присъединих към коктейла, от който жените бяха изключени.

 

Източник: сп. EVA

Споделете тази статия

Улицата

Улицата

0 коментара

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можеш да използваш следните тагове :

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong> 

О неразумни

Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и вземате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали.

Допълнителна информация